в парка 1 (part 2)

...очертава се много приятна ситуация. Сядаме си на една пейка, отваряме си бирата, гледаме как слънцето си заминава и сме заобиколени от много други деградета, които ни крадат от бирата от време на време. Ама на кого му пука за това - важното е че сме седнали, всичко изглежда да е наред и в момента не мислим за проблеми. Има някакво доста стабилно спокойствие, което ми се струва че просто няма начин да си замине в този момент. Аз почвам да обяснявам на Мартин как съм се натряскал предната вечер и съм се изсипал в някаква дискотека и т.н. Всичко е както трябва и общо взето се споглеждаме от време на време с по една блага усмивка на мутрите.
По едно време телефона на Деница звънва и всичко пропада за около една минута. Тя се разплаква и се свива на пейката, Мартин я прегръща, а тя не може да спре да плаче. Аз оставам да се гледам с останалите отрепки и никой не знае к'во е станало. След около пет минути Деница става и си тръгва, Мартин тръгва след нея и докато минава покрай мен ме поглежда, връща ми якето(което аз съм му отстъпил преди известно време като истинско другарче) и ми казва че ще се видим на следващия ден... Досещам се, че най-вероятно някой е починал и решавам да се прибирам сам. Почвам да мисля точно за тези моменти на перфектност, в които всичко изглежда приятно и красиво. Не бях изпитвал такива от доста време и точно сега.... всичко се срива, точно както се срива нещо, в което си вярвал и на което си се уповавал. Няма го вече усещането за спокойствие. Решавам да отида на internet и да разкава всичко на някой, защото се чувствам много гадно и в този момент усещам колко съм сам.....
На другия ден, когато се виждам с Мартин, разбирам, че е починал баща й. А на следващия ден е починала и баба й....
ебаси майката......
за какъв перфектен следобед трябва да разказвам....
май няма да се получи
може ако вкарам нещо мъдро и поучително, та да шашна някой с моята прозорливост....
ама аиде да не е сега
иначе съм много прозорлив и мъдър де, ама не точно днес, когато се прибирам сам...